Българската земя ни е давала много през хилядолетията, но знаем ли, че тя продължава да ни лекува – стига да тръгнем към нея. Как? Разказваме нататък.

От няколко десетилетия светът е нашето „глобално село“. Стъпките ни могат да ни отведат почти без проблем до всяка точка на земното кълбо, а очите ни да видят пейзажи, които допреди седмица сме гледали само през екрана на монитора. Вече всичко е на няколко клика разстояние – от избирането на интересна дестинация, през резервирането на билетите до детайлното планиране на почивката ни. Този вид туризъм е чудесен и ние напълно с две ръце подкрепяме пътуването и опознаването на красивия и пъстър свят. Този туризъм обаче е туризъм на впечатлението. Той докосва външно, експанзивно и емоционално сетивата ни. Впечатлява ни, вълнува ни, пренасища ни с емоции, пълни ни с моментен адреналин. Той е като сутрешното кафе – задоволява външните ни възприятия – вкус, мирис. Дава ни лек „шот“ енергия, но реално не променя цялата картина на това, как се чувстваме. Днес обаче ни се говори за онзи другия туризъм – туризмът, който лекува. Този, който ни дава по много и за външните сетива, но и за вътрешната ни хармония и баланс. Туризмът за духа и тялото, онзи, който душата нарича връщане към себе си или връщане към корена. Забелязали ли сте, че когато се върнете на село, там, където е минало вашето детство, сякаш огромен товар пада от плещите ви и вие отново се превръщате в онова петгодишно дете, което иска просто да играе до късен здрач навън, да яде филии с лютеница и да тича босо по напечения асфалт, потънал в летенпрахоляк. Това е така, защото тук, в старата къща с миризмата на дървен под, китеници, прашни долапи и вкусни сладка, всичко вибрира с вашата честота. С енергията на майка ви и баща ви, с усмивката на баба ви и дядо ви, а може би и на техните майка и баща. Силата на нашите предци достига до нас посредством земята, която я е съхранила. Стъпвайки по тази земя, ние волно или неволно черпим от тази сила – това е помощта на предците ни към нас. Ето защо да пътуваме в родната ни страна, да ядем локална храна и да дишаме „нашия“ въздух е толкова важно и целебно за тялото и душата ни. Това не е просто туризъм. Това е безценно връщане към корена. Безценно зареждане със сила.

НАУКАТА ПОГЛЕДНА НАЗАД, ЗА ДА СИ СПОМНИ

През ноември 2005 г. списание National Geographic се появява с корица, на която пише: „Тайните на дългия живот“. Статията, поместена в броя, всъщност е резултат на проучване, продължило цяло десетилетие. В началото му двама учени предприемат мисия, за да намерят местата с най-много дълголетници в света и да открият какво общо имат помежду си хората, достигнали преклонна възраст. След дълги пътувания двамата откриват 5 региона, в които дълголетниците и столетниците са най-многобройни. Наричат тези специални места Сините зони. Това са: южният японски остров Окинава, Сардиния в Италия, гръцкият остров Икария, полуостров Никоя в Коста Рика и град Лома Линда, Калифорния. Оказва се, че общото между всички тези места е подобният терен – островен или планински, който ги изолира от света и налага по-активното отглеждане на продукти местно производство. От своя страна пък това гарантира на хората по-прясна храна, предимно растително-базирана, а също така ги „принуждава“ да извършват физически труд – да се движат и да са активни дори на преклонна възраст. Във всички тези зони хората живеят в сплотени общности, често се виждат със семейство и приятели, имат много общи активности и преживявания заедно. Учените доказват, че това е фундаментално за усещането за щастие. Всъщност науката открива, че столетниците в тези региони черпят от силата на земята си. Те вървят по земя, по която са вървели и техните предци, и предците на техните предци. Те се хранят само с храна, произведена на тази земя, дишат „техния“ въздух от региона, в който са израснали, и държат на семейството и общността си – на корена. Чисто научно доказано е, че организмът ни и неговата биоенергетика са в изключителен баланс, когато се намират в „своя“ среда. Ако сте отгледан на определена земя, вашите предци също и техните преди тях също – генетиката на целия ви род е запомнила точно този климат, точно тази храна и точно тази вода и генетично предопределено е и за вас тя да е най-добра. Столетниците в това проучване са живели в унисон със земята си и с нейните цикли и са давали на тялото си храна, слънце и вода, които резонират с всяка тяхна собствена клетка. Това е колективната памет на нашия дух и на нашия организъм. Ето защо, когато избирате да посетите местност в България, да ядете местни сезонни продукти и да вървите боси под тукашното слънце – вие избирате да се заредите. Да дадете на ума и на тялото си точната енергия и слънце, от което имат нужда.

РАЗКАЗАЛИ СА ГО ПРЕДИ НАС

Много преди науката да обозре всичко това, го е обозряла духовността. Още Учителят Дънов говори за силата на природата, силата на земята ни и колко много добродетели ни е дарила тя: „В българина има три хубави черти. Най-първо са живели тук българите траки, които са се наричали „благати хора“ или „благари“. Те са били добри. От тях българите са взели склонността към мистичното, духовното. После са дошли славяните, заели са Балканския полуостров. От тях българите са взели духа на жертвата – самоотричането. Най-после са дошли Аспаруховите българи. От тях са приели храбростта“. Българският фолклор също има не една и две песни за силата на рода. Поговорките, които чуваме и до днес тук, в Родопите, ни напомнят за връзката с корена: „Кръвта вода не става“, „Камъкът си тежи на мястото“, „От къщи по хубаво нема“, „Земя да е – родна да е“, „Хляб и сол да са – у дома да са“ и др. Тук, в с. Киселчово, често наблюдаваме местните и се дивим на това, колко са свързани с тази земя и колко много им дава тя. Те ден след ден правят абсолютно едно и също. Стават по изгрев, обработват градините си или извеждат стадата на паша, почиват на обяд, следобед излизат на припек, а вечер се събират пред някоя къща или на малкото площадче на селото и си хортуват някоя и друга дума. И ако си мислите, че тази цикличност ги изморява – грешите. Ден след ден все по-жизнерадостни и усмихнати ги виждаме, защото тук природата и ритъмът не те карат „да зациклиш“ – тук те дават. Живот.

МИСЛИ ГЛОБАЛНО, ЯЖ ЛОКАЛНО

Когато през 1986 г. Карло Петрини основава в Италия международното движение Slow Food, неговата мисия вече е ясна. Той и хиляди други италианци, обявили се срещу откриването на веригата McDonald’s близо до Испанските стъпала в Рим, искат само едно – да запазят местните гастрономически традиции, да насърчат отглеждането на местни сортове семена, земеделски култури и породи домашни животни. Те изповядват теорията, че всички трябва да се храним с храна, отгледана на нашите географски ширини или доставена с минимални вредни емисии от възможно най-близка област. Установени са четири характерни за България храни, които са признати за абсолютно уникални в света и които могат да се намерят само у нас: зеленото сирене от района на с. Черни Вит, община Тетевен, породата каракачанска овца и производните ѝ млечни продукти от района на с. Влахи, община Кресна, нафпавок – кълцано свинско месо, натъпкано в стомаха на прасето, което съхне бавно, заровено в пепел – с. Горно Драглище, Разложко, и любимият ни смилянски боб от района на с. Смилян, община Смолян, който обожаваме и приготвяме често и тук, в „Хвърчило“. Да мислим глобално, но да се храним локално е философия, която в планинския ни дом много ценим. Когато ни дойдете на гости, ще опитате продукти, произведени в Родопите, расли на тази земя и черпили от силата на планината. Така вашето пътуване ще е съпроводено с кулинарна радост за вашето тяло, която ще му донесе многобройни ползи.

За финал искаме да ви пожелаем да преоткриете прекрасната ни земя не само за да я обикнете, но и за да се убедите колко много може да ви даде. Ние с удоволствие ще бъдем първият ви домакин в това приключение, защото „Хвърчило“ е общият ни планински дом, който безспорно лекува и зарежда сетивата.

HVARCHILLO. Здравей спокойствие!